— Но… ти побъркан ли си? — попита Отцов и засрамено погледна англичанката. — Ругаеш пред дама… и то нея…

— Да върви по дяволите! Все едно, бъкел не разбира руски. Ако щеш, я хвали, ако щеш, я ругай — все едно й е на нея! Погледни й носа! Само от носа й ще ти припадне! Седим по цял ден заедно и нито дума! Стои като плашило и пули зъркелите си във водата.

Англичанката се прозина, смени червея и хвърли въдицата.

— Истински ми е чудно, брат! — продължаваше Грябов. — Живее, глупачката, в Русия десет години, и нито дума не знае руски… Отиде някое наше аристократче у тях и бързо се научи по тяхному да дърдори, а те… дявол ги знае! Ти погледни носа й! Носа й погледни!

— Е, престани де… Неудобно е… Какво си се заял с жената?

— Тя не е жена, а мома… За женихи навярно мечтае, дяволската му кукла. И мирише на някакъв гнилоч… Намразил съм я, брат! Не мога да я гледам равнодушно! Като ми се опули с тия очища, целият се изкривя, като да съм си блъснал лакътя о перилата. И тя обича да лови риба. Погледни: лови и свещенодействува! С презрение гледа на всичко… Стои, мискинката, и съзнава, че е човек и че, значи, е цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу!… Не можеш го и изговори!

Англичанката, като чу името си, бавно изви нос към Грябов и го измери с презрителен поглед. От Грябов дигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това мълчаливо, важно и бавно.

— Видя ли? — попита Грябов със смях. — На ви, значи на вас! Ах ти, караконджо! Зарад децата си само държа този тритон. Да не бяха децата, и на десет километра до имението си не бих я допуснал… Носът й също като на ястреб… А талията! Тази кукла ми прилича на дълъг гвоздей. Да го вземеш, знаеш, че да го забиеш в земята. Чакай… Струва ми се, че на моята въдица кълве…